Ендопротезиране на тазобедрена става чрез минимално инвазивен директен преден достъп
Ендопротезирането на тазобедрената става е тема, която съм засягал многократно и е най-ангажиращата вниманието на аудиторията на канала. Последната публикация по въпросът засягаше минимално инвазивните достъпи до тазобедрената и колянната става, като за последната заснех оригинално видео на реална операция и подробно разясних случващото се. В следствие, много хора изразиха желание да направя същото, но за тазобедрената става. В клипа ще можете да се запознаете със случващото се в операционната през моите очи и ще се запознаете с основните стъпки на операцията. Длъжен съм да подчертая отново, че това е истинска операция и гледките не са подходящи за всички. Съществува и възрастово ограничение, за лица навършили пълнолетие, тоест за да може да се изгледа, ще бъде необходимо да сте влезли в профила си в youtube.
Преди да пристъпя към стъпките на операцията, реших да напиша няколко реда за историята на достъпа. Директният преден достъп е новост за пациентите в България, но той всъщност е сред най-старите описани оперативни достъпи. Разработен е от Карл Хютър и е публикуван през далечната 1870 година. Той е използван за дрениране на гной в тазобедрената става при засягането и от гнойни процеси, най-вече туберкулоза. По-късно е популяризиран и модифициран от норвежкия хирург Мариус Смит-Петърсън в САЩ, който го е използвал при операции на деца с вродена луксация и за ендопротезиране на ставата с архаичен тип протеза. През 1947 година е използван за пръв път за поставяне на двуполюсна тазобедрена протеза от френският хирург Робърт Жуде. Ренесанса в използването му се изживява през последните 20 години поради търсене на начини за подобряване на резултатите на пациентите.
При този достъп пациентите се намират по гръб на операционната маса. Почиства се и се покрива оперативното поле, след което се пристъпва към кожния срез, който се намира по предната повърхност на бедрото. Има две разновидности – при едната среза е по дължина на крака, а при другата е косо (така наречения бикини срез). Кой от двата начина ще се използва е предпочитание на оператора, от тук нататък, всичко е еднакво. Прерязва се мускулната обвивка и се намира интервала между два мускула, без да се прерязват. Последва се от достъгане до ставната капсула и отварянето и. След това се прерязва бедрената шийка и се отстранява бедрената глава. Почиства се тазовата ямка от меки тъкани и се преминава към фрезоването и до добиване на идеална форма и пространствена ориентация. Поставя се оригиналният тазов имплант, така наречената чашка, който може да се фиксира както безциментно, така и циментно. Следващата стъпка е подготовката на горния край на бедрото и отварянето на бедрения канал. Пристъпва се към постепенното му разширяване с пили, които по форма приличат на оригиналният имплант. След постигане на нужната големина се поставя оригиналният имплант, който отново, може да се фиксира безциментно или циментно. Избира се подходяща глава на ставата и същата се намества във финално положение. Тества се слабилността на ставата и дължината на крайниците, след което се зашива раната.
Следоперативният режим обикновено е значително по-облекчен при повечето пациенти, тоест досадните ограничения не се налагат с такава тежест. Може да очакваме по-малко болка, по-малко кървене и по-бърза рехабилитация. Разликите за пациентите с класическите страничен и заден достъп, по силни литературни данни и анализи, се изчерпват с първите 5-6 месеца след операцията. Макар и малко като време, точно това е причината за все по-широката му употреба и популярност сред пациентите. Кой не би искал възможно най-бързо да се върне към нормален живот без болка и ограничения ?
Можете да изгледате видеото натискайки върху картинката по-долу
